Как откри “Заедно в час”?

– В далечната 2011 г.  започнах търсене на работа като учител. Кандидатствах в над 60 училища във Варна и околностите. На повечето места директно ми казваха – „Къде си тръгнало бе, дете, като нямаш никакъв опит?“, на другите – просто ми взимаха документите и дори не ме канеха на интервю. 

Е, 2013 година започнах като учител в едно квартално училище в кв. Аспарухово. Сблъсках се с всики красоти на системата. Не спях по цели нощи, за да си мисля учениците билингви или тези със специфични потребности, защото за тях университетът не бе ме подготовил, ама никак! Търсих възможности да се обучавам, да надграждам… Така открих „Заедно в час“.

Защо реши да се включиш в програмата?

– Освен липсата на базови знания за това как да преподавам ефективно, усещах и сериозен дефицит познания на тема: „Как правилно да комуникирам идеи, решения и предложения с ръководството на училището“. 

Исках да променям света, системата, държавата. Знаех, че чрез „Заедно в час“ мога да се докосна до подобна алтернатива. Сигурна бях, че участието ми в програмата ще донесе голяма добавена стойност на учителстването ми. Освен това съм и родител. Горещо исках да намеря ключът с верния отговор, за да мога да съм полезна и на дъщеря си.

Ти ли си избра мястото?

– Когато аз кандидатствах, нямаше особено голям избор, освен Западна България. Но имах варианти, които да избера – София или Пирдоп. Да, аз си избрах Пирдоп.

Сега нещата не стоят така. Програмата вече стига и до Източна България. Имаме учители и в Разград и Велико Търново. Надявам се 2020г. да се стигне и до Шумен и Варна. Това зависи от заявките на желаещите училища.

Кои бяха най-големите ти предизвикателства?

– Първоначално не ми беше изобщо леко в Лятната академия, която преминава всеки учител. Това са 6 седмици някъде около София – тогава бяхме в Банкя в денонощна подготовка, интензивни сесии, както и планиране на уроци и преподаване. Време, без семейство и приятели. Но време, в което наистина се изгражда една общност, излизайки всички заедно от зоната си на комфорт и създавайки нови, истински и дълготрайни приятелства. 

След това, голямо предизвикателство ми беше да се преместим с цялото семейство в нов град, където никой не познавахме… Трябваше да намеря квартира, да я ремонтирам, обзаведа, да запиша детето в детска градина… Но в малкия град тази задача не ми беше особено сложна. 

По – страшна ми беше идеята, отколкото осъществяването й. А и освен това, всички колеги, които бяха с мен в Пирдоп, изключително много ми помогнаха. Не ме оставиха и за минута да се лутам сама. Всички бяхме заедно.

Можеш ли да опишеш първия си ден като учител на “Заедно в час”? 

 – Никога няма да го забравя този първи ден. Подготвях се за него около месец. Знаех имената на учениците, учителите, бях направила визии за всеки клас. Имах заготовка на планирани и проверени от координатора ми уроци. 

Създадох си стратегии за мотивация, за учене, за измерване на напредък. Тръпнех в очакване. Нямах търпение да ги обичам, да ги обучавам, да живея с тях.

Попаднах в училище, в което първия ден от 116 ученици, присъстваха около 20. Учителите гледаха мен и колегите ми доста скептично. Беше студено. Влязох в първия си час, а учениците ми заявиха, че нямат никакво намерение да учат и че най – вероятно след седмица ще избягам оттам, плачейки. Друга част от тях ме гледаха с любопитство. Много се чудеха как може човек от Варна с 3годишно дете, да отиде в Пирдоп, при тях. В края на деня с колегите ми се събрахме и около час мълчахме, а след това, един през друг заразказвахме и абсурдни, и трогателни истории. От един първи ден…

Как би описала програмата на тези, които нямат представа?

– Програмата бих нарекла “2 години уроци за живота!”. Аз не съм като голяма част от колегите ми – дошла от чужбина, на 24-25-годишна възраст с идеята да допринеса на държавата си… Да, и аз искам да променям света, но по призвание не съм икономист, финансист, полиглот, а просто – даскал. 

“Заедно в час” учи и дава много, колкото и интензивна и предизвикателна да е. Състои се от: кандидастване, явяване в център за оценяване, прекарване на 6 седмици в Лятна академия и двугодишно приключенско интензивно преподаване.

Защо някой млад човек да се включи в нея? Каквощемудаде? 

– Ако някой има нуждата да даде добавена стойност на живота си, иска да знае, че ще промени в по–добра насока нечий друг живот на някое българско дете. Ако смята, че е полезно да се излезе от зоната си на комфорт, иска да приоритизира нещата в живота си. Ако иска да развие лидерските си качества и усъвършенства уменията си, да развие логично и критичното си мислене. Ако иска да има перспективи, да е част от общност. Ако вярва, че в България има бъдеще и той трябва да е част от него, то трябва да кандидатства.

“Заедно в час” дава много пътища – както да се продължи в сферата на образованието, така и в съвсем различни траектории. Определено по време на програмата, възможността да контактуваме с координатори и ментори, ни дава възможност да открием силните и слабите си страни и да развием една собствена визия за това с какво можем да се справим най – добре и да изберем пътя си за бъдещето.

Аз завърших програмата 2016 година и няма месец, в който да не съм работила, споделяла или просто да съм се виждала с колеги от „Заедно в час“. Те са част от моето семество, моята работа, проекти и планове за бъдещето. А във Варна имам само един колега от Заедно в час… Ако и те искат да се чувстват принадлежност, това е мястото.

Поддържаш ли контакт с някои от учениците си?

– Тъй като те бяха в гимназиален етап, голяма част от тях ми станаха много близки приятели – пишем си предимно, но гледаме да си правим и срещи, в които да се видим.

С какво се гордееш от работата си с децата? 

– Това, което най – много ме зарадва е, че имах дечица, чиято мечта беше да станат дърводелци като бащите си, или миньори, но осъзнаха, че има много по–перспективни професии и най– важното, ТЕ ПОВЯРВАХА, ЧЕ МОГАТ ДА ИМАТ ПО – РАЗЛИЧНО БЪДЕЩЕ. Една наша ученичка от с. Долно Камарци отиде да учи в Ню Мексико! 

Как някой наскоро завършил решава да се заеме с преподаване и то на място, където не живее?

– С увереност, че от грешките си се учим и с вярата, че преподаването е ключът към промяна на общество. Всеки, независимо на каква възраст е, вярващ че трябва да даде нещо от себе си на държавата си, на обществото си, би трябвало да отдаде 2 години поне от живота си. И колкото по – различни професии са тези млади хора, толкова по – полезно за децата. Защото не преподават само от презумкцията на написаното в учебниците, но и от личен опит. А така се учи най – лесно. 

Какво би посъветвала бъдещите кандидати? 

– Не бих ги убеждавала. Те трябва сами да го чувстват, да са готови на отдаденост, на упорита работа и учене. И знам, че няма да съжаляват. Нямам и един колега, който да съжалява, че е участвал в програмата.